Шегобиецът Марк Твен казал навремето: „Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми.“ Това е и принципът, който здравомислещите хора в България следват, за да запазят хладнокръвие, докато децата им завършат средно образование и отидат в чуждестранен университет. Упражнението не е лесно и включва следните дейности:
– от първи клас обясняваш на детето, че образованието, колкото и да го мъчи, ще му е необходимо, за да има избор и да се махне от България като порасне
– докато в началния курс то плаче над непосилните домашни, го утешаваш, че някой ден знанията му ще работят за него, и убеждаваш, че след година-две вече няма да е при тази учителка (учителите са бели лястовици)
– когато описва начините за съученически тормоз под безразличния поглед на учителката, философски заключаваш, че интелигентният човек по правило е нещастен и неразбран в училище
– когато ръководството на училището демонстрира военщина и грубост, местиш детето
в друго училище, където нещата започват отначало
(тъй като изключенията са истинска рядкост)
– междувременно го записваш на уроци по поне два чужди езика, а докато вечеряте или закусвате, се опитваш да му обясняваш принципите на българската граматика, на действията с дроби и неразбираемата смяна на български владетели и правителства
– докато кара пубертет, говори против учителите и бяга от час, му натякваш да уважава институциите и да изпълнява задълженията си, без да можеш да му обясниш защо същите тези институции не изпълняват задълженията си към него
– на 12-ата година празнувате, че училището не е успяло напълно да попречи на образованието му.
Тази диалектика естествено варира, защото изброеното дотук се отнася за най-безпроблемните деца – здравите и с грижовни семейства.
Тя не включва онези, които са с мизерстващи родители, които биват малтретирани вкъщи или имат тежки здравни проблеми, за които окото на образователната система по правило няма фокус. На тях им е предначертана съдбата на маргинали.
И новата „революция“, огласена преди два дни с новия проектозакон за училищното образование, едва ли ще помете тази схема.
Не че в него няма заявени добри намерения. Има, но те или са отложени с показателния срок от 3-4 години време (по думите на самия министър ) – като например разтоварването на учебното съдържание, или са толкова дребни – като отпадането на оценките от първи до трети клас и даването на повече права на училищните настоятелства, че е съмнително дали скоро ще може да се промени матрицата.
Съществените промени отново се занимават с това, с което се оправдава всяка училищна реформа през 5-10 години от Девети септември насам. А именно с преструктуриране и реорганизиране – процеси, които сами по себе си нямат отношение към качеството на самото образование.
В този дух са и поредните предложения основно образование да се завършва след седми клас, гимназиалният етап да е от две части – от осми до десети клас и от 11-и до 12-и клас – формални и лесни за една бюрокрация действия.
Въпросът за какво служи 12-и клас не е изяснен
въпреки общото впечатление, че това е едно приятно, лежерно, но загубено време за учениците. С 12-и клас засега може да се оправдае само социалната цел за учителска заетост.
Децата до трети клас вече (и отново) няма да имат оценки, а знанията им ще бъдат оценявани само с „да“ и „не“, но за сметка на това ще се върнат оценките за поведение, гласи едно от ключовите предложения.
Това за отпадането на оценките на малките е добра новина, но остава неясно какво ще е посланието на „не“-то като текуща оценка. И как „не“-тата ще се съчетаят със забраната да се повтаря клас. Оценките за поведение не са нещо лошо и съществуват в западноевропейските държави, само че в доста по-различен вид от казармения идеал, който новият законопроект предлага.
В Германия например в свидетелствата, които се раздават на учениците в основното училище (бележници няма), са оценени способностите на детето за работа в екип, за самостоятелно справяне, за комуникативност – все аспекти, които да помогнат на родителя да се ориентира за степента на социализиране на детето му и евентуалното му подпомагане в нужната насока.
Според нашия нов законопроект обаче поведението на децата ще се описва в специално досие, което (забележете!) ще съпровожда дипломата им за средно образование и ще се взема предвид при кандидатстване в университет.
Читателите на dnevnik.bg веднага попитаха – а няма ли това досие направо да се дава на спецслужбите, които, както се разбра от премиера, са настоящият НR в държавата?
Ако им се вижда забавен абсурд, по-лошо е – един от авторите сам обясни философията на промените с мотото:
„Здравата дисциплина – 70 процента по-добра успеваемост!“
Като функция на държавата дисциплината действително се превърна в голям проблем на всички етапи в българското образование в преходните години. Жалко е друго, че авторите на проектозакона ни предлагат носталгията си вместо проучване на най-добрите и адекватни на сегашното време модели, залагащи на начин на преподаване, който реално да буди интереса на учениците към предмета, т.е. да го свързва с живота тук и сега.
Фактът също така, че в продължение на 65 години изкуството съзнателно е маргинализирано в училище – съвсем обяснимо, защото разяжда именно дидактиката и схоластиката, е друг важен, но по традиция пренебрегван проблем. Новият проект също не се отклонява от тази традиция, доколкото изкуството и спортът са дефинирани по-скоро като наказания за „калпазаните“.
Уморително е вече да се коментират и неизтребимите фатмашки клишета, според които, който не спазва дисциплината, ще докарва до 500 лв. глоба на родителите си или ще се изключва. А за да си подсигури спокойствието, образователната администрация е решила
да забрани на учителите правото да стачкуват
Един от немногобройните плюсове на проектозакона – намерението да се дадат повече правомощия на училищните настоятелства, също повяхва в края на изречението, където се уточнява, че освен родители в тях ще влизат представители на общините и… „общественици“.
Последното казва повече за тази идея и напомня за трудното изчистване от соца, който винаги избива отнякъде.
Светлана Георгиева
Вашият коментар